Полезно

Основни характеристики и правно значение:

По своята същност задатъкът представлява имотно благо, което едната страна дава на другата в момента на сключване на договора в потвърждение на това, че договорът е сключен и за осигуряване на неговото изпълнение. Правна уредба – чл. 93 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Задатъкът намира най-широко приложение при сключване на предварителен договор като гаранция, че ще бъде сключен окончателен договор. Характерно е реалното предаване на вещта или определена сума пари. Понятието капаро се употребява в гражданския оборот като синоним на „задатък”; понякога под „капаро” се разбира вид задатък, когато той представлява сума пари, предплата. Тези терминологични различия нямат правно значение, доколкото за капарото няма отделна правна уредба, различна от тази за задатъка.

Задатъкът има доказателствена функция, тъй като потвърждава постигането на съгласие между страните, тоест сключването на договора, без това да отменя изискуемата от закона форма за действителност и за доказване на определени сделки; има обезпечителна функция, тъй като осигурява и стимулира страните да изпълнят задълженията си, за да не загубят вече даденото; изпълнява и ролята на обезщетение – чл. 93, ал. 2 от ЗЗД предвижда, че изправната страна може да задържи задатъка, респ. да иска връщане на задатъка в двоен размер в случай на неизпълнение на договора от насрещната страна. В аспекта на обезщетителната функция на задатъка законът не е предвидил възможност да се иска намаляване на неговия размер поради прекомерност, както такава възможност е уредена по отношение на размера на неустойката. От друга страна, няма пречки изправната страна да търси обезщетение за вреди над размера на задатъка, стига да успее да ги докаже.

Същността и правният режим на неустойката са уредени в ЗЗД – чл. 92 и Търговския закон (ТЗ) – чл. 309. Според чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение на вредите от неизпълнението без да е необходимо да се доказва настъпването и размерът им. Включвайки клауза за неустойка в договора, страните предварително се съгласяват, че в случай на неизпълнение на договора, поради виновно поведение на неизправната страна, тя дължи на изправната обезщетение, което по размер не е задължително да съответства на реално претърпените от изправната страна вреди.

Както и задатъкът, неустойката има обезпечителна и обезщетителна функция – мотивира страните да изпълнят точно и своевременно задълженията си и обезщетява изправната страна, претърпяла вреди от неизпълнението на насрещната страна. За разлика от задатъка, неустойката не е свързана с потвърждаване на сключването на договора, а е насочена към действията на страните за изпълнение на задълженията им по него.

Важен момент с оглед гарантиране интересите на страните по време на изпълнение на договора, както и с оглед обезщетяване на вредите поради неизпълнение, е прецизното формулиране на неустоечните клаузи в договора. В зависимост от видовете неизпълнение страните могат да предвидят различни видове неустойки – компенсаторна неустойка (при пълно неизпълнение на задължението), мораторна неустойка (за забава – закъснение в изпълнението по отношение на неговите срокове), неустойка за лошо, за частично или за друго неточно изпълнение. В един и същи договор могат да се уговорят всички видове неустойки, но при неизпълнение не могат да се търсят едновременно, тъй като в някои случаи се изключват или „поглъщат”. Така не може да се търси неустойка за забава, ако е настъпило пълно неизпълнение, за което в договора е предвидена неустойка.

Практическият смисъл на включването на клаузи за неустойка в договора е, че изправната страна получава възможност в случай на виновно неизпълнение да търси обезщетение за вреди без да ги доказва по общия ред. Законът е предвидил възможност кредиторът да иска и обезщетение за вреди, ако те надхвърлят по размер уговорената  неустойка. В този случай обаче вредите подлежат на доказване, за да бъде изяснена и доказана „горницата” им над неустойката. Договорната свобода позволява на страните да уговорят неустойката алтернативно, тоест да включат в договора клауза, че при неизпълнение, изправната страна може да иска или изплащане на договорената неустойка, или обезщетение за вредите по общия ред. На практика разликата се свежда до това, че ако кредиторът избере да търси компенсация на причинените вреди по общия ред и не успее да ги докаже в съдебния процес, той ще загуби неустойката изцяло, а не само разликата между неустойката и претендираните по-големи по размер вреди. Дали неустойката е уговорена като „зачетна”, или като „алтернативна”, или като „изключителна” (изправната страна може да претендира само неустойката без оглед на вредите, които е претърпял от неизпълнението), зависи от волята на страните и от това, доколко точно и недвусмислени са я отразили в текста на съответните клаузи на договора.

Възможно е неустойката да надхвърля размера на претърпените поради неизпълнението вреди. В определени рамки законът допуска това. Тогава освен всичко останало, неустойката изпълнява и ролята на санкция – наказва неизправната страна за това, че виновно не е изпълнила задълженията си по договора. Когато се прекрачат границите, обаче, навлизаме в полето на неоснователното обогатяване на изправната страна за сметка на длъжника чрез използване на института на неустойката, а правото не толерира това. Затова в закона е въведено понятието прекомерност на неустойката и е дадена възможност на длъжника да иска от съда намаляване на неустойката поради прекомерност (чл. 92, ал. 2 от ЗЗД). Законът не установява и не може да установи границата, над която уговорената неустойка се оценява като прекомерна, това е въпрос на съдебна практика.

Правото да иска намаляване на неустойката поради прекомерност е право на длъжника и то може да бъде упражнено само съдебно и преди да е платена неустойката (което длъжникът може да направи и доброволно, без да се води дело срещу него). А когато изправната страна (кредиторът) е предявила  по съдебен ред претенциите си, включително и за заплащане на уговорената неустойка, съдът няма служебно да разгледа въпроса за намаляване на неустойката, ако длъжникът не предяви възражение, с което да оспори неустоечното си задължение като прекомерно.

Различно е уреден въпросът за прекомерността на неустойката в търговското право – чл. 309 от ТЗ изрично отрича възможността да се иска намаляване размера на неустойката, уговорена по търговски сделки. В основата на това правило стои по-голямата взискателност, която законът предявава към търговеца, към неговата грижа и отговорност по сключените търговски сделки. И все пак, ще се стигне ли до неоснователно обoгатяване на кредитора-търговец? В някои случаи – да. А когато е възможно, защитата срещу това може да се търси в полето на обявяването на неустоечната клауза като цяло за нищожна поради противоречие с добрите нрави. В крайна сметка – въпрос на доказване и анализ на конкретния случай.

Особен институт, малко познат в гражданския оборот, доколкото е изрично уреден в търговското право – чл. 308 от ТЗ, е отметнината. При сключването на договор една от страните може да даде или обещае на другата страна нещо и ако се откаже от договора, губи това нещо (ако го е дала) или е длъжна да го заплати/даде (ако го е обещала). Условие да се приложи разпоредбата за отметнината е изпълнението на договора да не е започнало.

Отметнината е вид обезщетение за страната, която има интерес от изпълнението на договора. За разлика от задатъка, който задължително се дава при сключването на договора, отметнината може и да се обещае, без да се предава на другата страна; задатъкът е уреден в полза на изправната страна, при отметнимата няма изискване страната, която се ползва от нея, да е изпълнила своите задължения. Нещо повече – отметнината е уговорка в полза на неизправната страна, на тази, която не изпълнява своите задължения по договора и заедно с това може да се откаже от договора, като  „жертва” отметнината. Законът поставя условие – изпълнението на договора да не е започнало, което означава, че другата страна не трябва да е изпълнила или да е започнала изпълнението на някое от задълженията си. Няма пречка при двустранните договори отметнината да бъде в полза и на двете страни, било като те си разменят реално имотни блага, било като уговорят даване/заплащане на отметнина. За разлика от режима на неустойката, страната, която иска и очаква изпълнението на договора, не би могла да претендира и доказва по-големи от размера на отметнината вреди от неизпълнението на договора, ако това не е изрично уговорено в самия договор, тоест ако страните не са отрекли изрично значението на отметнината като изключително обезщетение. Проблем възниква при вредите от забава – ако е уговорен срок за изпълнение, но не е посочен срок за упражняване на правото на отмятане. Длъжникът, в полза на който е уговорена отметнината, е изпаднал в забава, респ. кредиторът търпи вреди от забавата преди длъжникът да упражни правото си на отмятане. В този случай кредиторът би имал няколко възможности – да започне изпълнението на своите задължения, с което да осуети отмятането (защото няма да е налице законовата предпоставка изпълнението на договора да не е започнало); да развали договора и да потърси обезщетение на вредите си по общия ред; да отнесе към съда решаването на спора.

Познаването на предназначението, правния характер и последици на разгледаните институти, както и договорната свобода, дават възможност на страните да ги съчетават и прилагат при сключването на договорите с цел максимално гарантиране на своите интереси.

Източник: www. pravni-uslugi.com